Всеки има учител, който му е променил посоката. За Радина, преподавател в Школа „Търсачите“ – Бургас, това е учителката ѝ по информатика от основното училище – жената, която запалва интереса ѝ към програмирането, бута я към състезания и я гледа как печели трето място на едно от тях. Години по-късно Радина стои от другата страна на класната стая. И връща жеста.
Дългият път обратно към класната стая
В гимназията Радина поема по различен път, но в университета се връща към своята страст и избира софтуерното инженерство. Още преди дипломата осъзнава нещо важно: тя не иска само да пише код. Иска да преподава – да бъде за други деца това, което нейната учителка е била за нея.
Когато научава за инициативата на „Търсачите“, решението идва веднага. „Почувствах, че това е моето място“, казва тя. Школата ѝ дава възможност да събере двете си най-големи страсти – програмирането и работата с деца.
Роботът, който не се изморява
Любимият ѝ проект тази учебна година е робот, който прави лицеви опори. Урокът неизменно се превръща в шоу – децата са възхитени, че машината може да „тренира“ безкрайно, без да се измори като човек.
А въпросите от децата не спират да я изненадват. Един от най-запомнящите се: може ли роботът да има собствено мнение и сам ли решава какво да прави? Въпрос, върху който, между другото, работят и най-големите умове в областта.
Методът ѝ на преподаване стъпва на просто убеждение: децата не трябва да запомнят, а да разберат логиката и да видят приложението ѝ в реалния свят. Затова всяка абстрактна идея се свързва с нещо познато от тяхното ежедневие. А по време на свободното строене ролите често се разменят – децата създават решения, за които, признава Радина, самата тя никога не би се сетила.
„Не се отчайвай, нали сме тук, за да се учим“!
„В началото много от децата се притесняват да опитват. Но най-вълнуващо е да видиш как този страх изчезва и те започват уверено да търсят решения сами.“
Наскоро в час едно дете се обезкуражило. Друго се обърнало към него: „Не се отчайвай, нали сме тук, за да се учим. Ще се справим.“ И наистина – заедно успели. „Тогава си дадох сметка, че не ги учим само да програмират, а и да си вярват, да си помагат и да не се отказват.“
Зад кулисите
Родителите виждат крайния резултат – усмивките и готовите проекти. Зад тях остава невидимата част: измислянето на задачите, подборът на упражнения, старанието на целия екип всяко занятие да е интересно и вдъхновяващо.
Благодарността към нея идва под формата на цветя, грамоти и мили послания. Но най-ценният подарък, казва Радина, са искрените прегръдки и усмивките на децата. „Именно те ни напомнят защо правим всичко това.“