Защо преподаването на роботика никога не е скучно?

Как се обяснява аеродинамика на 7-годишно дете и защо един спортен треньор избира да се потопи в света на алгоритмите? Запознайте се с Денис Топчиев – преподавателят по роботика в пловдивския филиал на Школа „Търсачите“, който доказва, че най-важният двигател в класната стая се захранва от детското любопитство.

„Как да накарам робота ми да се самоунищожи?“

Това е най-неочакваният въпрос, който Денис Топчиев е получавал в час по роботика.

Денис преподава в Пловдив, където курсовете на Школа „Търсачите“ се провеждат в Техническия университет. Преди да се включи в екипа, е бил детски треньор по спорт. Смяната изглежда голяма само на хартия. „Спечели ме каузата“, казва той за решението си да се присъедини към екипа. „Винаги ме е радвала работата с деца – най-вече това, че мога да допринеса за тяхното положително развитие. Децата са бъдещето и вярвам, че е важно да имат добри примери, които да ги мотивират и бутат напред.“

Най-трудната част от работата не е техниката, а преводът. Как се обяснява аеродинамика на седемгодишен?

„Даваме им реални примери с неща, които са лесно достъпни за тяхното разбиране, без да употребяваме твърде сложни технически термини“, обяснява Денис. В урока за аеродинамика по-малките получават лист хартия. Първо го сгъват на самолет, после го смачкват на топка. Разликата се вижда веднага – и оттам разговорът стига сам до витлата, двигателите и гравитацията.

Същият подход работи и при алгоритмите, и при сензорите за разстояние, цвят и допир, с които по-големите деца учат роботите си да спират пред препятствие и да преценяват накъде да продължат.

Това, което родителите не виждат

Преди всеки час екипът сглобява всеки един модел робот лично. Причината е практична: така преподавателите реагират бързо, когато детето се затрудни със структурен проблем, вместо да губят часа в разглобяване. Теоретичната част също минава през подготовка преди звънеца.

„Няма нищо наизустено“, казва Денис.

Любимият му урок през тази учебна година е този за катапултите и требушетите. „Тогава децата наистина разгърнаха въображението си. Винаги е готино да гледаш как се забавляват с наученото.“

Едно от децата в групата му добавяло към робота си неща, за които той самият не се е сещал – украса, но и функционални части. „Успяваше всеки път да ме впечатли“, разказва преподавателят. И оставаше доволно, когато го похвалят.

Моментът, с който се гордее най-много, идва в края на курса. На последния час всички деца сглобяват роботите си сами – без инструкции и без помощ от преподавателите. После отговарят свободно на въпросите за програмирането и за предишните уроци.

„Тогава почувствах удовлетворение и разбрах, че съм си свършил работата.“

Един въпрос обаче го е застигнал по-късно. След церемонията по награждаването дете го попитало: „Какви роботи ще ни дадете да правим през лятото?“

„Не очаквах, че на детето толкова му е харесало да идва на часовете и да се занимава с това всеки уикенд, че чак да поиска да продължи и през лятото. Останах приятно зашеметен.“

На същото награждаване всички деца от групата го прегърнали, а родителите им му благодарили.